Превод от украински: Димитър Христов 

(http://bukvoid.com.ua/events/pesentation/2012/05/04/082800.html)

Игор Павлюк

Роден е на 1 януари 1967 г. във Волинска област. Завършил е Ленинградското висше военно училище и факултета по журналистика в Лвовския национален университет "Иван Франко”. Доктор на науките, старши научен сътрудник в Института за литература "Тарас Шевченко” при Националната Академия на науките на Украйна. Автор е на 28 книги, сред които на английски език „The angel (or) English language?", „Catching Gossamers"(Ню Йорк, 2011). Лауреат е на Народна Шевченковска премия, на литературните награди "В. Симоненко”, "Б. Нечерда”, "Н. Гогол”, "Триумф”, "М. Шашкевич”, "Г. Сковорода”. Негови творби са превеждани на английски, японски, руски, полски, латишки; използвани са за театрални спектакли и за песни.

* * *

Нощ. Море. И делфински вопъл.

И звезда без име трепти.

И със тяло звънко и голо

в мрака светят твойте черти.

Органично, органно, властно,

възсолена е всяка следа.

На сърцето крила порастват,

а сърцето е от вода.

Морето пени се и ни пръска.

Аз муз-агет съм и муза – ти.

Разпънати ще възкръснем,

медът в тялото се сгъсти.

И така… и така… и още…

Пяна плиска в наште крака.

Животът сме ние

в морето нощно.

Всичко можем тук и сега.

Христос

Вятър в метрото – мирис тунелен,

сякаш безсмъртни душите вертепни летят.

Яви се Христос, откъде ли:

с него смяха се.

Не го разпнаха…

Седят си.

Рахат.

Псуват властта земна и небесна.

Стихна тълпата, а бе свита в юмрук.

Христа по гърба тупат нежно и честно

и го питат – с тях ли е той или с друг…

А той, след толкоз метежи и казни,

суха вейка подхвърли в огъня стар

и запита ги, сякаш Варава:

как се казват?

И цъфтяха пироните

в дланите

негови,

а той бил столар. 

Стихотворение за музата

                                               А.М.

Под пуловера с тялото страстно

са вълчета гърди ти, ах,

жално искат приказни ласки

във горещия меден грях.

Там са влажните примки, капани,

гдето падаш, сякаш летиш.

И не знаеш – възторг или рани,

ту малина, ту габер риж.

А когато избухне космос –

в теб вълчетата ще порастат…

Ето ги – с влажни очи и косми,

и със нерви в живачен цвят.

И пуловерът лиже страстно

с език всяко малко вълче.

Свърши болката, свърши ласката –

искам мляко… млекчице.

Зима 2007-2008. Празник

Загърмя по билата.

Засвятка.

И спусна се вятър.

Затрепери сълза,

сякаш Божа усмивка за мен.

Аз към себе си бягам,

задъхвам се –

в сняг необятен.

А духът на предците

се гмурка във светлия ден.

Този сняг златобял –

вечна пепел от храм изгорял и

този гръм възсиял –

сред свенливата нежна мъгла.

И отвръщат със злато

лампи волфрамови.

И мирише на Нова година,

на мандарини и на ела.

Византийски мотиви

лежат зад кръстати прозорци.

А зад тях пък надзъртат

замъглени очи на жреци.

Ето тъй е…

Дечица, жена със мъж кротък,

бяла църква и врани…

И бели свещени треви.

Само нишка червена

на нечия участ сиротна

в безвремие празнично

спирално ще пада в очи.

Ще стихнат бунтарите,

ще се кръстят вещици грохнали

и ще гръмне звънът,

в нови струни

ще заечи.

От притегляне земно

се отърсват душите убоги.

Светла святост в света.

Зазорява.

И грее свещта.

И сивее небето в сърцето,

и засява

пътища

строги.

Ще възлезем на билото

с пътя

бял

в утринта.

* * *

Душата като вълк на връв –

усеща есен.

Във вени стъклени със стръв

е раят пресен.

Сън ябълков и борш със хрян,

и дъх на песен.

Готически тополи… Храм

кръстожелезен.

Звездата пада като лист

във вир… във себе си…

И коренът с криле боли

самообсебен.

И огън с алено лице,

с мъглива маска.

Под вятър се върти яйце

като във сказка.

Едни потурчени слова,

а други – жито.

Но скрих душата си във тях –

и раждам стихове.

За всичко, дето е било

и ще пребъде,

събирам том със потекло.

Вземете люде…

И есен пролетна,

и пъклен рай.

Любов и пиво.

Щом приближава вече край –

умри красиво.

Девойка

Плаче боса девойка

на бабиния си праг.

Есента златокоса

в двора ни влачи крак.

Душата ни охладнява.

Петльо мълкна без глас…

- За кого ти е жалко?

Тя отвръща:

- За вас…

В стъклената кръчма

Среднощна треска –

като в очи лисичи.

Есен.

Във кръчма – сам.

Отгде се взехме,

къде ли тичаме

с тъга, не знам.

И песен нова

(някак никаква)

дими в ефир.

Ще разшифроваме

със тайни знаци

небесен мир.

Тъгата - светла,

парфюм внезапен

във стар трактир.

И влакове (казва някой)

"на Запад”…

И жерави – във шпалир.

Свещица – сълзи

от стар елен –

върху корен благ.

Които тук са,

бяха спасени

с наган в ръка.

И татуирани са,

със рани сини…

Пачаври… трала-ла.

Нещат поезия,

нито родина,

нито крила…

А може би

днес по пладне

са с махмурлук?

Църквата - баба,

децата гладни,

ни патрон, ни юмрук.

Отварят дверите

на гроба черен.

Утрото сиво –

живачен стълб.

Боже подобие

светът намери.

Аз си избирам

път.

Превод от украински: Димитър Христов